Сънувах кошмар. Съвсем истински, каквито са най-страшните кошмари.
Не ми се беше случвало от близо година.
Бях забравила какво е... страх, ужас и не малко паника... усещане за безсилие и всичко това те е белязало, залепило се е за теб дори и след като си се събудил.
Никога няма да забравя страха от кошмари, който се трансформира в страх от съня като цяло. Спи ми се, но ме е страх да заспя. Не искам повече кошмари, дори да не съм сама в реалността, в съня ми ще бъда и няма кой да ми помогне. 
Страх ме е ...от страха. 
В този сън крещях  "Мамо! Мамо, събуди ме!" много пъти. Крещях го на сън, може би и наистина, но мама не живее с мен и нямаше как да ме чуе.
Страшно бе дори да осъзнавах, че е сън,  дори да опитвах да се събудя, защото  в съня умирах от страх - какво, ако не се събудя и съня се превърне в реалност, и никога не изляза от кошмара?