Беше краят на юни.
Спомням си деня, ранната сутрин в Кършияка, суматохата, униформите, аз в малката рокличка и той до мен - най-съвършеният мъж, с когото живота ме е срещал! Спомням си и кратката нощ преди това - едно по-зряло копие на още една малка нощ преди много години, в която очите ми останаха отворени чак да края, само една две сълзи се търкулнаха пред лицето на неизбежността и безсилието да спра времето.
И този път сутринта не ни подмина и той си замина, може би завинаги, а аз бях силна, събрах всичките си сили и тръгнах без да се обърна, гърдите ми щяха да се пръснат, но аз стисках, стисках сърцето си! Заради онези предишните, заради които го пусках и то се пръсваше на вятъра, заради тези, които не исках да оставя, а съм бъркала.... напук на всички от миналото удържах фронта този ден, запазих достойнство, сила на духа и главата си вдигната високо пред неизвестното. Запазих и вярата си в бъдещето, защото той беше истински и си заслужава!

Какво изведнъж върна този спомен... една от историите на Стивън Кинг, тази за ланголиерите, там, където две сърца се срещат точно преди да се разделят завинаги... най-тъжното и несправедливо развитие. Разбира го само този , който е загубил преди да е спечелил.