Лозенец... не се бях сещала за онова лято от много отдавна. Спомних си и нощите, и момчето, и факта, че за последен път бях там, когато го оставих да спи в стаята, а аз събрах сили и си тръгнах за Пловдив... спомних си и как не съм спирала да съжалявам, че не останах или не се върнах!
За малко неща съжалявам така и може би затова и до ден днешен отбягвам Лозенец... страх ме е да се върна, защото не искам да развалям спомена. Сладкият спомен , който нагарча.
Минаха 7 години, а сякаш са 17. Натъжавам се, когато забележа, че спомените ми са поизбледнели, губят ми се детайли и много ме е яд. Има магия в морето, когато си в онази възраст. Сега няма магия, а само секс и алкохол.
Съжалявам също и че не го послушах и не се снимахме, нито си разменихме имейли или телефони. Споменът остана само в главата ми и отчасти в татуировката, но за съжаление рядко се замислям защо съм я направила.
Какво ли е направил с медальончето ми? Дали е разбрал, че нарочно съм му го оставила и какво съм искала да кажа? Какво ли се е отнесъл с него? Дали го е взел със себе си в Русия? Колко ли време е минало преди да го загуби или подари на някого? Дали си ме спомня?
Знам, че никога вече няма да се срещнем, но все пак се чудя - ако един ден се разминем на улицата, ще го позная ли? Как ли изглежда сега? В какъв човек се е превърнал?
Иска ми се да вярвам, че някоя нощ, когато е топло и  небето е ясно, докато вървя към вкъщи и гледам към нощното небе, той , където и да се намира, ще се спре и също ще погледне към звездите... малко като по филмите, но от сърце.

Толкова лутане и все ме тегли навън... него ли търся? Чистият, красив и невинен младеж, който носи една мечтана лятна морска любов... колко ли още ще го помня?